Жителите на граничното село поддържат в изправност 5 орташки воденици
Крумовградското с. Егрек се намира на място от където не можеш да продължиш, защото пътят внезапно свършва, а отсреща зад баира е Гърция. Жителите на селото пък му упорито отказват да прекрачат в 21-ви век и да признаят, съвременните технологии. В Егрек е нещо обичайно да видиш жена, облечена в пъстра родопска носия, а местните продължават да мелят брашно във воденици караджейки. Те са точно пет на брой и всички работят така както са работили преди 100, 200 или може би повече години.
„Няма жив човек, който да каже кога са строени водениците. Когато бях млад съм питал старите хора, ама и те не знаеха. Може да са правени заедно с римския мост в центъра на селото, знае ли човек“, казва кметът на Егрек Аптула Карафеизов.
Водениците, както и мостът, наричан от местните, римски, са каменни. Според егрекчани са правени толкова стабилно, че могат да издържат векове, стига периодично да се поправят покривите, покрити с каменни плочи, наричани тук тикли. Те са толкова популярни сред егрекчани, че дори къщи, строени преди 30-ина години се покриват с тях, а не с керемиди.
Кметът не скрива гордостта си, че заедно със съселяните му продължават да поддържат в изправност караджейките и те работят така все едно са построени току-що. Карафеизов пресмята, че една воденица дневно може да смели до половин тон зърно. Това не струва и стотинка на местните. Единственият ангажимен, който те имат е да поддържат механизма и постройките.
„За водениците си казваме, че са орташки, което ще рече, че са общи. Те никога не се заключват и по всяко време може да се влезе в тях. Жителите на всяка махала има ангажимент да поддържа своята“, обяснява Карафеизов. Според него ремонтът на механизмите не е сложен, а уменията се предават от бащи на деца. Най-често се налага начукването на воденичните камъни, които за да мелят трябва да са грапави. Това става с помощта на чук, с който се отнемат люспи повърхността.
„Начукването не е сложно, но камъните са тежки и се събираме по няколко мъже, за да ги вдигнем“, обяснява кметът. Ремонтът най-често се извършвал наесен, защото зимата и пролетта са времето, в което малката рекичка, която преминава през селото, става пълноводна. По-рядко се случвало да се подменят детайли по механизмите, но те са толкова прости, че това става с подръчни материали
„За да се завъртят тежките камъни трябва много вода. Хващаме я в улей от реката на баира и идва до водениците по гравитачен път. Пада от високо, за да набере сила и да завърти колелото под воденицата“, обяснява Карафеизов. Според него меленето е проста работа, която могат да свършат дори и децата.
„Пуска се водата по улея. Тя завърта колело под воденицата, което предава движението на вал. С него пък задвижва единият от камъните. Ако искаш по-ситно смляно брашно камъните се оставят по-близо един до друг. За смилането на ярма пък се раздалечават“, казва кметът. Той е категоричен, че извадени от караджейките брашното, и ярмата имат съвсем друг вкус.
„Още докато се мели зърното се разнася аромат. Мирише много приятно и вкусно“, казва кметът. Брашното се съхраняват ги в чували на хладно, сухо и проветриво място, за да не граняса.
„Това дето го разправят, че сме запазили водениците заради отдалечеността на Егрек не е вярно. Пътят до Крумовград е асфалт, а зимите тук не са чак толкова люти. Истината е, че камъкът изкарва по-хубаво брашно, по-меко“, твърди Карафеизов. Според него и дума не може да става за сравнение с купешкото. Особено ако брашното е смляно от пшеница или царевица, отгледани в малките нивички край Егрек. Земята тук е разпокъсана и бедна, а реколтата слаба. Обработват я не с магарета, а с малки японски тракторчета, които купуват на старо срещу 3-4 000 лева. Техният брой в района е станал над 100 през последните 15-ина години. По планинските ниви се отглежда предимно тютюн, който си остава основен поминък за селото. В него не разчитат на отглеждането на животни, защото няма кой да изкупува млякото. Картофи, жито и царевица се сеят за собствени нужди.
„Зърното, което си вадим е от друг сорт, не е фуражен като това в магазина, няма ГМО или разни подобрители. Царевицата, която гледаме е малка, но пък зърното й е вкусно“, казва кметът. Той все пак признава, че в Егрек ядат хляб, купен от магазина, но всяко семейство си мели брашно в караджейките, за да приготвя традиционни специалитети. Най-разпространен е качамакът. Тук той се яде с отвара /извара/ и прясно краве масло. От пшениченото брашно пък егрекчани приготвят трахана. Тя се замесва с квас и се суши, след което се натрошава на гранули, които се варят. Получената каша се яде с масло и домашна пастърма от козе или овче месо. То се осолява в късна есен и се суши в кухнята над печката с дърва.
„Даваме мило и драго за тези ястия. Нашите, дето живеят в чужбина или във вътрешността на страната още като дойдат първо питат за качамак от нашето брашно“, казва Карафеизов. Той с въздишка признава, че за последните 30 години Егрек буквално се е стопило. В края на 80-те години е наброявало 1 250 жители, а в момента броят им е 540. Останалите са се пръснали в Европа или в големите градове на България.
В Егрек все още има училище, което е защитено. То е строено през 1939 година с дарения и доброволен труд на местните хора. Колко деца учат в него? Кметът отминава въпроса с мълчание. Не иска да си спомня и за времето преди 12 години, когато жителите на селото тръгнаха с малките тракторчета към Гърция, след като беше направен опит за закриване на школото.
„Ако се отвори границата нещата ще се оправят“, смята Карафеизов. Най-близкото до Егрек населено мясно е гръцкото село Кардамос. Според месните до там има-няма половин час ходене пеш.
„В Кардамос имаме роднини, вече далечни, но все пак роднини“, казват в Егрек. След 50 години те са възстановили контактите с братовчедите си от другата страна на баира. Често си гостуват, а зиме при излет ловците се засичат с гръцките си колеги от двете страни на границата. Не малко от жителите на Егрек намират препитание в южната ни съседка като строители или работници в селското стопанство.
„Сега обикаляме много докато стигнем Гърция, а сме на един хвърлей място. Пък знае ли човек, може тамошните да проявят интерес към брашното дето го вадим от водениците. Разправят, че в Европа били пощурели по такива храни. Даже и ръчни мелници продавали“, казва Карафеизов.
Ненко Станев